НАШЕТО РОДНО 2026! Подкрепяме българските производители!
юни 16, 2026
Европа казва „Да“ на иновациите: Законодателството за новите геномни техники пресича финалната линия!
юни 18, 2026
👉Истинският проблем не е размерът на подпомагането, а това, че България продължава да произвежда основно суровини и да ги изнася, казва председателят на Българския фермерски съюз Георги Стоянов👈
☘️Стоянов е председател на Българския фермерски съюз, сдружение с нестопанска цел, създадено през 2022 г. с цел да обединява, координира и защитава интересите на земеделските стопани, производители, преработватели и търговци в България. Организацията е официален член на европейската браншова организация COPA-COGECA, което ѝ позволява да представлява българския агросектор на европейско ниво.
България има нужда от нов модел в земеделието. Вече повече от десетилетие българското земеделие води един и същ разговор. Спорим за субсидии, компенсации, ставки, бюджети и кризисни помощи. Всеки нов програмен период поражда надежди, а всяка следваща криза – нови искания за подкрепа.
Тези теми са важни. Но също толкова важен е и друг въпрос – дали всъщност не обсъждаме последствията вместо причините. Защото истинският проблем на българското земеделие не е размерът на подпомагането, а това, че България продължава да заема най-нискодоходната позиция във веригата за производство на храни.
Произвеждаме суровини. Продаваме ги на едро. След това купуваме обратно готовите продукти с висока добавена стойност. Изнасяме зърно и внасяме месо. Изнасяме суровини и внасяме плодове, зеленчуци, млечни продукти и преработени храни. С други думи – печелим най-малко от това, което сами сме произвели.
Парадоксът е очевиден. България разполага с плодородна земя, благоприятен климат, традиции, знания и предприемчиви хора. Въпреки това продължаваме да губим позиции в редица стратегически производства и да увеличаваме зависимостта си от външни пазари.
Най-големият риск пред българското земеделие вече не е сушата, нито високите цени на торовете, нито дори международната конкуренция, а в това да продължим да работим по модел, който не създава достатъчно стойност. Затова и проблемът не е в производството, а в стойността, тъй като българският фермер не е загубил способността си да произвежда. Иначе казано – загубили сме позицията си във веригата на стойността.
Време е за нов модел
Докато голяма част от Европа развива собствени преработвателни предприятия, хранителни марки и експортни канали, ние продължаваме да разчитаме основно на продажбата на суровини. Това означава по-ниски доходи за производителите, по-малко работни места в регионите и по-малък принос към националната икономика. Не е случайно, че най-успешните земеделски държави в Европа не са просто производители. Те са едновременно производители, преработватели, инвеститори, износители и собственици на разпознаваеми марки. Добавената стойност не се създава на полето. Тя се създава по цялата верига – от производството до крайния потребител. Именно там трябва да се върне България.
Новият модел трябва да бъде основан на т.нар. вертикална интеграция. Това означава фермерът да не спира до производството на суровина, а да участва и в съхранението, преработката, логистиката, маркетинга и реализацията на продукцията.
Някои ще кажат, че това е прекалено амбициозно. Други ще попитат дали България може да се сравнява с Нидерландия, Дания или Австрия. Разбира се, че не можем да копираме техните модели едно към едно. Но можем да извлечем най-важния урок от тяхното развитие.
Нито една от тези държави не е станала конкурентоспособна, продавайки единствено суровини. Тяхната сила идва от способността да задържат стойността в собствената си икономика. Точно това трябва да бъде и нашата цел.
Стълбовете на промяната
За да бъде успешен, новият модел трябва да стъпи върху четири стратегически приоритета.
Управление на риска вместо управление на кризите – климатичните промени, сушите, болестите по животните и пазарните сътресения вече не са изключение. Те се превръщат в новата реалност. Затова е необходимо изграждането на модерна система за управление на риска чрез застрахователни инструменти, взаимоспомагателни фондове, гаранционни механизми и схеми за стабилизиране на доходите. Устойчивото земеделие започва със сигурността на инвестициите.
Водата като стратегически ресурс – няма модерно земеделие без модерно напояване. Водата вече не е само секторен въпрос, а въпрос на национална сигурност. Без възстановяване и модернизация на хидромелиоративната инфраструктура България трудно може да развие производството на плодове, зеленчуци, животновъдна продукция и други сектори с висока добавена стойност.
ОСП след 2027 г. като инструмент за развитие – следващият програмен период ще бъде решаващ и въпросът не е само колко средства ще получи България. По-важният въпрос е за какво ще ги използва. Ако искаме по-конкурентоспособен сектор, европейските средства трябва да насърчават инвестиции в преработка, иновации, технологии, коопериране и регионални хранителни вериги. Успехът не трябва да се измерва само в усвоени бюджети, а в създадена стойност.
От фермата до трапезата – силата на „Нашето родно“ – в последните години българските потребители все по-често търсят местни храни и ясен произход. Това е огромна възможност за българските производители. Инициативи като „Нашето родно“ не са насочени срещу вноса. Те са насочени към изграждане на по-силна връзка между българския производител и българския потребител. Защото най-устойчивата подкрепа за родното производство не идва от субсидиите, а от доверието.
Големият въпрос
Досега твърде често започвахме разговора от въпроса: „Какво можем да произведем?“ Може би е време да започнем от другия въпрос: „Какво потребява България и какво продължаваме да внасяме?“ Ако знаем къде са дефицитите, ще знаем къде трябва да бъдат насочени инвестициите. Ако знаем кои продукти липсват на пазара, ще знаем къде се намират възможностите за растеж. Това е логиката на модерната икономика – производство, основано на реално търсене, а не на административни схеми.
Затова от Българския фермерски съюз предлагаме разработването на национална карта за заместване на вноса, пилотни регионални модели за вертикална интеграция и механизми за публично-частно партньорство в преработката на земеделска продукция. Днес Европа подготвя правилата за следващото десетилетие. Решенията, които България ще вземе през следващите месеци, ще определят как ще изглежда секторът след 2030 и след 2040 година. Това не е дебат за поредната субсидия или за поредната криза. Това е дебат за мястото на България в европейската хранителна икономика.
Ще продължим ли да изнасяме суровини и да внасяме стойност? Или ще започнем да изграждаме собствена конкурентоспособна хранителна индустрия? Отговорът изглежда ясен, но не съвсем. България има земята, хората, знанията и европейската подкрепа, но това, което все още липсва, е общата национална посока. Въпросът днес не е колко субсидии ще получи българският фермер. Истинският въпрос е дали ще „произведем“ бъдещето на българското земеделие тук, в България, или ще продължим да го внасяме отвън. Защото времето за избор е сега.
Източник: Капитал
